Забележимите кризи

Тридесет и седем сложни думи се врязват в прозореца и се мятат по пода на кухнята като риби на сухо сред парчета строшено стъкло. Не съм разбрал кога са се нароили толкова докато беля краставицата за таратора. От всичките ругатни, които успявам да изплюя за времето от две вдишвания, езикът ми изтръпва и го усещам като парче шкурка в устата си. Освен два гълъба, навън няма никой, а и съседите от отсрещния блок са си наспускали щорите. Сигурно ѝ е дошло времето на дългата лятна неделна следобедна дрямка.

Ама не. Часът е само един. Странно.

Трябва обаче да събера вече издъхналите сложни думи, за да не ходя по тях. Добре, че поне спряха да шават по пода. Толкова им е и акълът на тия глупави същества! Изобщо не издържат на въздух, ама сами се вкарват в беля и умират за няма-що, проклетиите им с проклетии. Явно съм забравил къде подредих метлата, защото ми трябва доста време докато я открия, а вече започва да намирисва неприятно от кухнята. Правя купчина от труповете на думите, събирам я в една черна торба, която връзвам на възел и мятам на терасата. Така и така ще хвърлям боклука по-късно, мога да ги взема тогава. Стъклото и то може да почака. Ясно е, че не мога да не го сменя, ама в неделя едва ли ще намеря джамджия - камо ли пък и в часовете преди дългата лятна следобедна дрямка днес.

Връщам се към краставицата за таратора и докато довършвам беленето постоянно ми се налага да си напомням, че езикът ми ще се възпали, ако продължавам да го прехапвам по този начин. Ама нали е изтръпнал и се е подул, и ме дразни, и сърби, и просто ми скапва съвсем настроението. Накълцвам зеленчука на грозни неравни кубчета. Плезя се само и само да не хапя. Настъпвам през няколко минути останали парчета стъкло по пода и много много искам просто да запокитя нещо по някого, без никакво значение точно по кого. Да имаше поне някой под ръка! А взема и да ме унася, та съвсем вече се вкисвам. Май е почти време. Съседите вече сигурно дремят.

Тогава се сепвам.
Давам си сметка, че до прозореца на терасата ми стои човек и докато пуши нароява още сложни думи. Не мога да си спомня името му и изобщо не знам какво да извикам, за да го накарам да внимава.

Нови двадесет и две сложни думи влитат през дупката на прозореца. Една от тях се врязва в окото ми.

Оставаме сами

                Прокобниците вплитат в косите си малки парченца накъсана с нокти изписана топла хартия и оставят мастилото ѝ да пъпли надолу по ушните им миди – завзема пора след пора територия кожа. По венците си търкат с езици полепналия вкус на плиснатата навън вечер и си казват да движат пръсти все по-чевръсто. Изостават. Вятърът вече започва да се приготвя да изпълзи иззад мечовете заковани на стената. Разкършва рамене и усеща приближаването на момента.

Скоро.

                Съблечи палтото си и го остави на празната закачалка. Дървената ѝ пръчка изпуква от тежестта на липсващи дрехи. Може и да се счупи тези дни. Може да издържи още няколко. Камината гасне, вече е късно да нося дърва, но май няма и нужда. Нали официално е пролет. Спокойните птици заспиват под стрехите, сънуват лятото, бълнуват несвързано, оставят на слънцето сутринта да изпепели целулоида. И двамата сме притихнали.

Отдавна.

                От тях нито един не помни миналите си животи. Откровено казано, да го заключим само помежду ни, едва ли са имали и такива. Двете монети, преди прераждане забравени на очите, притискат пръстта по лицата им и не ги оставят да шават. Гилгамеш блъска Хувава в спиралните тунели надолу и треперейки превзема планината. Изтръгва безсмъртието ѝ и после хвърля всичко в архивите. Двамата са само книжни остатъци и помнят как да забравят.

Крясъци.

                Прокобниците приветстват настъпването на времето!

                Моментът връхлита и се забива в тила на готовия за скок вятър, разбива черепа му и от главата изражда последното воденично колело за четвъртото завъртане. Задвижва механизма и изтръпнал изчезва. Капките мастило най-сетне се пускат от коленете и се събират в съборената на пода чаша от лунен камък.

Оставаме сами. Тепърва се учим да пишем.

Думосъчетание

Лутаме се. 

Въртим се в кръгове от векове. 

Пишем историите си наново постоянно.

Без никакъв ред, по безброй пъти. 

Животите ни съществуват строго научно:

канон от 37 истории. 

На всеки 600 слънчеви години

обновяваме канона.

Сменяме хората и повтаряме движението.

Останалото се превръща

в нездрава загуба на време,

за да го повторим.

Понякога не го.

---

Помня те от предното прераждане.