Оставаме сами

                Прокобниците вплитат в косите си малки парченца накъсана с нокти изписана топла хартия и оставят мастилото ѝ да пъпли надолу по ушните им миди – завзема пора след пора територия кожа. По венците си търкат с езици полепналия вкус на плиснатата навън вечер и си казват да движат пръсти все по-чевръсто. Изостават. Вятърът вече започва да се приготвя да изпълзи иззад мечовете заковани на стената. Разкършва рамене и усеща приближаването на момента.

Скоро.

                Съблечи палтото си и го остави на празната закачалка. Дървената ѝ пръчка изпуква от тежестта на липсващи дрехи. Може и да се счупи тези дни. Може да издържи още няколко. Камината гасне, вече е късно да нося дърва, но май няма и нужда. Нали официално е пролет. Спокойните птици заспиват под стрехите, сънуват лятото, бълнуват несвързано, оставят на слънцето сутринта да изпепели целулоида. И двамата сме притихнали.

Отдавна.

                От тях нито един не помни миналите си животи. Откровено казано, да го заключим само помежду ни, едва ли са имали и такива. Двете монети, преди прераждане забравени на очите, притискат пръстта по лицата им и не ги оставят да шават. Гилгамеш блъска Хувава в спиралните тунели надолу и треперейки превзема планината. Изтръгва безсмъртието ѝ и после хвърля всичко в архивите. Двамата са само книжни остатъци и помнят как да забравят.

Крясъци.

                Прокобниците приветстват настъпването на времето!

                Моментът връхлита и се забива в тила на готовия за скок вятър, разбива черепа му и от главата изражда последното воденично колело за четвъртото завъртане. Задвижва механизма и изтръпнал изчезва. Капките мастило най-сетне се пускат от коленете и се събират в съборената на пода чаша от лунен камък.

Оставаме сами. Тепърва се учим да пишем.