И сънуваш може би?

"To sleep, perchance to dream-

ay, there's the rub"

Hamlet (III, i, 65-68), W. Shakespeare

Сънищата винаги объркват всичко.
Тъкмо решаваш, че вече си забравил нещо и си го оставил назад зад гърба и същото това нещо те навестява в сънищата по-ясно, по-живо, по-ярко от всякога.
Тъкмо успяваш да се усамотиш в една спокойна тишина и от нищото вечер изскача старата какафония, която си искал да изгониш.
Тъкмо смогваш да излъжеш себе си и Твоето Ти се блъсва в теб вечер, в сънищата, за да ти сочи по-ясно от всякога истината, която старателно си опитвал да прикриеш.

Сънищата са странни...
Едновременно могат да те натъжат и усмихнат. Например, сънували ли сте някога неща, които са били толкова истински, толкова красиви, та цялата ви същност сякаш да възкликва с всяка клетка на тялото ви "Толкова е истинско! Толкова е хубаво!"? Само за да се събудите рязко посредата и да осъзнаете, че всичко е било неистинско. А реалността след него изглежда по-сива, по-студена, по-мрачна и...
по-самотна от всякога. Защо обаче след неистинското, истинското наранява?
Едновременно сънищата могат да те уплашат и успокоят. Сънуваш кошмарите, които те преследват всяка нощ в продължение на дни. Крещиш, бориш се, отблъскваш ужасяващите картини, от които целият изтръпваш. Само за да се събудиш и да се зарадваш искрено, че всичко е било само сън. А реалността след него изглежда по-тиха, по-безопасна и...
по-светла от всякога. Защо обаче след истинския страх, неистинския не става безобиден?

photo by: nuozek

Малките деца не могат да заспят сами на тъмно.
Порасналите деца не могат да заспят сами.
Възрастните просто не могат да заспят.

Заспиваш.
И понякога се случва така, че засънуваш.
А когато се събудиш винаги се питаш:

Къде съм истински?
В нереалната реалност или в истинския сън?