Всеки знае това.
Нощем, когато се скрие слънцето и
планинските мъгли прокарат пръсти през дърветата, всичко между каменните стени
затаява дъх в сподавено очакване и само няколко плисвания на кръвта между
слепоочията по-късно усещам заскрежения език по врата си.
Призраците наистина са прозрачни.
Всеки знае това.
Изглеждат съвсем невинно и неразличимо от обикновените мебели по
стените и пода, така че няма как да избягаш от тях навреме, защото времето
винаги се стича по глезените им без да достига главите.
Няма стена, нито дърво или камък, които спират среднощните
призраци.
Всеки знае това.
Те затова са безтелесни, всепоглъщащи и
никога канени. Излизат наяве, изпиват въздуха в стаята, вливат се в кръвта ти и
преди да усетиш, се вкопчват в мозъка.
Призраците не се побеждават. Те не изчезват. Светена вода или
стръкче върбинка не биха оставили драскотина.
Всеки знае това.
Те обитават замъка всяка вечер от полунощ до първото сутрешно
слънце и единствено мога да дишам докато ги оставям да се почувстват у дома.
И ако след всичко това, все още не те е хванал страхът, не ти
притиска гръкляна и не изправя косите ти, то може би знаеш нещо,
което никой друг няма как да узнае.
Остани.
Време ми е да изгрея.
1 коментар:
"Липсваше ми" никога не е седяло толкова кухо и едновременно истинско в устата ми.
Публикуване на коментар