София е гост

Капакът на лаптопа се отваря по-лесно, отколкото очаква, тъй като компютърът ѝ вкъщи е сравнително стар и обикновено се съпротивлява доста повече на натиск. Зарежда бързо, което също не очакваше и когато вижда десктопа, не може да се отърси от чувството, че върши нещо грешно, нещо неправилно и наказуемо, задето ползва компютъра му без да е попитала за позволение преди това. Въпреки всичко, усещането не продължава дълго и тя е в състояние да го избута в един от ъглите на съзнанието си, където и без това ще бъде затрупан от достатъчно много мисли и притеснения само след момент. В крайна сметка, той бе излязъл и нямаше начин да го пита каквото и да е, което ѝ се струва като достатъчно оправдание. Не, че дължи такова. На когото и да било.

За момент се изкушава да прегледа съдържанието на папките на десктопа, но съвестта ѝ проблясва за кратко и това дава достатъчно време на пръстите ѝ да цъкнат върху иконката на браузъра. Той се зарежда веднага – ето още нещо, е което не свикнала с компютъра си вкъщи, - а междувременно желанието да нахълта в скрития му живот в компютъра отминава. Вместо това зарежда YouTube.

Пръстите ѝ се изпъват над клавиатурата без да докосват клавишите. Нуждае се от секунда размисъл, за да осъзнае каква музика точно иска да пусне на секундата – все пак е убедена, че досущ като компютъра му, Интернет връзката  тук също ще лети; тоест, трябва доста добре да премисли какво иска да чуе. Не помисли изобщо, тъй като времето, което пръстите ѝ прекарват над клавиатурата, тя разпилява в размишления за това съседът от коя страна на балкона пържи нещо в момента – отнякъде се шмугва силен аромат на застояла мазнина. Мисълта я дразни, заради което и написва първото нещо, което успява да измисли.

Оказва се права. Първият звук се понася почти веднага. Без да може да окаже какъвто и да било контрол върху тялото си, тя потръпва и затваря очи. Едва ли може да избере по-клиширано нещо за слушане – Claire de lune, Дебюси; музиката, която използват във всякакви псевдо-интелектуални филми, за да втълпят на зрителите, че нещата, на които стават свидетели, са всъщност истински и емоционални. Реши да не го спира, въпреки всичко и отпусна главата си назад.

Познаваше Дебюси. Не самия него, разбира се. Познаваше музиката му. Като малка ѝ се искаше да свири на пиано. Мечтаеше си да може да отваря неугледното съветско пиано, което дядо ѝ бил донесъл още преди много време, когато можел да си го позволи и което сега стоеше в хола вкъщи и се бе превърнало повече в етажерка, отколкото в нещо повече. Докато беше в гимназията ѝ се искаше повече от веднъж да може да седне до него, да го отвори и щом прокара пръстите си по клавишите, да кара другите хора да чувстват. Имаше перверзната мечта да изпълни рецитал пред майка си с единствената идея да я види как плаче от музиката и да изсвири точно Дебюси, защото помнеше точната сцена, която вървеше със същата негова музика, когато я видя да плаче за първи и единствен път в живота си без да бъде истински тъжна.

Тя така и не се научи да свири. Пръстите ѝ се оказаха тромави, четенето на ноти ѝ беше скучно и въпреки желанието на учителите да я научат, тя просто спираше да ходи след третия урок без да обяснява нищо на никого. След това порасна и вече бе твърде късно да прави каквото и да било и ей я на – сега седеше и слушаше Дебюси и си спомняше за глупавото ѝ желание да разплаче майка си с Clair de lune.

Макар че в стаята бе съвсем тъмно, с изключение на меката светлина, която излъчваше монитора, затвори очи и се отпусна назад. Остави музиката да полепне по кожата ѝ. Да се плъзне по ръцете ѝ, да се увие около дланите, да запъпли по тромавите ѝ пръсти и да разбуди косъмчетата по врата ѝ. Знаеше движението на нотите наизуст и въпреки това тялото ѝ потръпна няколко пъти от музиката. Сякаш в този момент нямаше нищо по-естествено от начина, по който стоеше пред чуждия компютър в напълно тъмната стая, сама в апартамента и слушаше музика.

Надали имаше.

Пред нея София блестеше. Около нея бе тъмно. Това бе хубаво. Това бе спокойно. Него го нямаше и тя бе сама. Не след дълго и Дебюси я остави, така че слушаше само тишината. Краката ѝ започваха да се изпотяват от топлината на лаптопа, но не го премести. Ушите ѝ пищяха и се замисли как цялото ѝ тяло в момента се бори с това да допусне тихото да влезе в стаята. Мисълта я усмихна. Топлината я усмихна. Нощта я усмихна. Дори иззад затворени клепачи.

Едва когато се насити на тишината, когато предъвка всеки отделен звук на Дебюси, който знаеше наизуст и го пресити наум, едва когато кръвта започна да се плиска твърде силно между слепоочията ѝ, отвори очи.

Почти веднага ги затваря, за да предпази себе си от светлината. Някой влизаше в стаята. Тя обаче е само гост тук, трябва да си напомни и напряга слуха си.

„Плакала ли си?“ ѝ се струва че чува.

Не отговаря веднага. След което разпъва устни в усмивка и отваря очи, за да го погледне без да казва и дума.

Зад главата му София вече не блести. Лампата на тавана свети твърде силно.