С аромат на...

Вятърът. Напоследък става все по-силен, все по-необуздан. Завърта се в спирали, разпилява листата, събаря ги, откъсва ги със себе си. Бута облаците, врязва се в слънцето, зашлевява хората. Събира ги, отнася ги, довява им спомени. Вятърът изсипва дъжда, клати и танцува с цветята в саксиите, оставени навън за последното слънце и изпраща птиците. И вятърът винаги ухае на нещо. Стига да му обърнеш внимание.

Есенният вятър винаги носи ароматите, стиснати в шепи и ревниво ти дава съвсем мъничко да подушиш, след което изчезва. Но и малкото е достатъчно. Само едно ефирно вдишване е достатъчно. За да се завъртиш с него.

По улиците ухае на лютеница. Увива се около теб и те изтръгва от обувките, за да те захвърли бос над казана, тенджерата или тавата с лютеница. С очи колкото големи чинии, които гледат свещенодействието на жените в семейството. Топло е, става ти горещо от огъня, който кара сместа да ври, но за нищо на света няма да се откъснеш, защото би изпуснал нещо. Хлябът свършва по-бързо, отколкото баща ти може да смогне да купи. Сиренето също. Целото ти лице става алено и трогателно покрито с лютеница. Възрастните се смеят.
Поглеждаш краката си и осъзнаваш, че не си бос. И възрастни няма наоколо. Пак е бил вятърът.

Който изведнъж се насища с влажен дъжд. Попил е цялата есен от всички кътчета на града, които е можел да намери и те засипва с тях. Не те изтръгва този път. Съвсем елегантно прокарва длан по врата и затваря очите ти. Ухае на дъжд и парфюм. Не си сам, защото ухае на двама. Кожата ти настръхва, заредена от елетричеството на момента и всеки момент е готова да изстреля залп енергия към небето, за да го накара да завали. На улицата сте двама. И вършите щуротии под дъжда. Ухае на онзи момент, когато сте на милиметри от това от двама да станете един и се усмихвате. Моментът, когато притваряш очи има свое ухание. Толкова силен и рязък, че ако се прекалява с него кара очите ти да просълзят. Стисваш юмруци и се оказват празни. Има я само улицата. Пак е бил вятърът.

Вятърът е игрив и подмята всякакви аромати, които намери. Обикаля с криволичеща траектория навсякъде и сграбчва това, което му направи впечатление, след което се стрелва към теб и те замерва. Обърква те. Защото замирисва на детска градина, на училище и гимназия, заради което сбръчкваш нос, защото почистващият мирис, който витае там е рязък. Мери те с кухня в неделен ден, когато мирише на кифлички, одеало в дъжда с пожълтяла книга и лампа, на кафе, цигари и греяно вино.

Стига да му обърнеш внимание, откриваш себе си навсякъде и никъде. Сам и с всекиго. И всичко е все по-силно и по-необуздано. Като него. Като вятъра.
Едновременно навсякъде, но и никъде.