Бяло

Листът е празен. С една единствена чертичка, която примигва ритмично. Ако се съсредоточа достатъчно, почти мога да я чуя как звучи.

Туп-туп.

Бялото поле е живо. Танцува, потропва, движи се с теб и те гледа. Диша, живее, пее, иска, мечтае, понякога плаче, смее се и те обича. Бялото поле е изпълнено с надежди. Понякога детски, друг път сериозни и мъничко стряскащи, но много често нелепи. То е малко, беззащитно и крехко и знае единствено, че го е страх да бъде само. Бяло и забележимо. Бялото местенце очаква, изисква, настоява, проси, моли и скимти за запълване. Примигва ритмично. Не го ли усещаш колко много има нужда да се научи да сменя цветовете си? Пъстро. Звучи толкова хубаво. Толкова достъпно и истинско.

Драс.

Бялото поле още премигва. Тупти тихичко, когато го оставиш на мира, било то за малко. Крещи за внимание, прави ти сцени, иска да бъде за тебе най-важното. Да, бялото нелистче спира за момент, за да погледне назад и да види себе си. Мъртво. Усмихва се и продължава. Харесва му да живее десетки животи. Живяло е вече няколко. Чернови, предишни опити, неуспехи, проби и грешки, и проби... И все пак успява да съумее да запази само един и да разгърне себе си вътре.
Така е. Бялото поле живее много животи. Някои хубави, други не толкова, но всичките до един остават по него. В абзаци. Подредени, тихи и кротки, хладни в миналото си. За да може, когато спре да примигва за внимание да си каже, дали само на себе си, дали на теб, стига да с готов да го слушаш:

Бялото поле е мъртво.
Да живее изписаното!

 Ctrl+A и delete.
И всичко наново...