Ще ти говоря

Затаявам дъх само за секунда и през мислите ми фучи всичко онова, което съм намислил да кажа. Ще ти говоря. Много мислих как точно да ти говоря. Дали да е бързо и шумно или премерено бавно и тихо, така че да слушаш. Изчислявах как да говоря и какво да ти кажа. Реших и кога. Затаявам дъх, колкото да подредя всичко това в стегнати редици, през които да те разведа докато говоря. Затаявайки дъх, изхвърлям всичко премислено и предварително подготвено.
И просто говоря...

За хората, примерно.
Които са грозни, долни, мръсни, нечестни, устати, всезнаещи, съвършени, подли, кални, клюкарещи, неискрени, нараняващи, фалшиви и безразсъдни.
Ако се огледаш, ще ги видиш навсякъде. Силно увити в комплекси и страхове, които гушкат през все по-хладните есенни дни докато пресичат улицата без да се оглеждат. Хората, които винаги говорят и които никога нищо не казват. Не, не мислят. Не са стигнали до този урок в университета. Мисленето означава отговорност. Хората са безотговорни. Отговорността означава грижа. Да те е грижа. Хората не ги е грижа. Те имат нужда да имат полза. Имат нужда от ясни списъци, в които черно на бяло е записано кой за какво им е нужен. С две точки. За изреждане.
Отдолу списък с имена, длъжностти и полезни дейности.
Хората отдавна не са хора. Защо? Защото хората спряха да се интересуват от хората. Или може би никога не са го правили.

Бих ти говорил още за интересите. За чуждите езици, зад които се криеш, когато те е страх да погледнеш света със свои очи. Дали защото нямаш такива или защото не знаеш къде са. За мръснословието. Да ти обясня как да свлечеш друг в калта. Дали бавно и полека или силно, с едно движение и грохот. Мога да ти говоря за страха. За отчаяната нужда да приличаш на друг. За претенциите, за опитите да бъдеш това, което не си, а и никога няма да бъдеш. За безсмислието.

Така е, мога да ти говоря. Но няма.
Не заслужаваш. Нито думи, нито мисли, нито памет.
Единствено тишина. От неприсъствие...