Застинали светофари

Нека останем на червено още малко. Още много. Още колкото можем. Да стоим на това кръстовище, претъпкано със застинали, ръмжащи, неприветливи, бумтящи, тресящи се, неподвижни, чужди автомобили. Само двамата с теб на задната седалка. Хайде да не шофираме двамата с тебе. Съвсем за малко да се оставим на другиго. В неговите ръце - нашият волан. Научи ли се да шофираш? Аз се опитах, но все пак се отказах. Не ми хареса. Предпочитам да вървя. Предпочитам и да не знам накъде. Но да командвам своите собствени крака, а не тези на Ръмжащия.
Не може ли да се вкопчим в червеното повече време? Да не свършва. Да не продължаваме напред. Да не отиваме нататък. Нито отвъд. Хайде просто да постоим. Дори, ако искаш, може да не говорим. Защо ни е да говорим изобщо? Нали имаме нашия застинал, непомръдващ, единствен, красив и пълен с хора с автомобил. Ние сме в него. Другите ни заобикалят и чакат зеленото. Ние не. Ние сме в червеното. Изчакваме. Чакаме. Дочакваме? Стоим. Застинали. Неизстинали.
Тук е топло. Климатикът работи, не за друго. Когато спреш на кръстовище, имаш време да разгледаш всички дребни детайли. Като например защо мигат светлинките по таблото отпред. Или какво правят всички тези копчета. Научихме ли се с тебе да разбираме кои копчета за какво са? Може би. Понякога. Когато се спираме за момент, научаваме. Но така и не успях да запомня Правилника за движение по пътищата. Все пак предпочитам тротоарите.
Извън тротоара. Кръстовище. Жълто. Остани! Натисни спирачката. Хайде, все още имаме време. Не се оглеждай де! Няма накъде да отидеш. Другите посоки са същите. Убеден съм. Хвърляш куршума, който ти ляха. Погребваш страха си на кръстопътя - зарови го, за да няма къде да отиде. Вечно между червено-жълтото. Не си тръгвай. Все още има време. Все още е топло. Не си изстинал. Не си изстинал! Не си изстинал... нали?
Зелено. Двамата с теб продължаваме нататък.
Трябваше...