Осмомартенско

Откраднах снимките ти.
Да, знам - бяха твърде лични. Защо иначе щеше да ги скриеш толкова дълбоко в гардероба. Над ризите, вратовръзките, саката, полите, няколко чифта обувки... все неща, които никога повече не смяташ да облечеш. Зад вратите, които отваряш само колкото да сложиш онова, нещо което мирише по-добре от нафталин, но всъщност върши същата работа да пази от молци. Там, до стария фотоапарат, до няколкото бижута, до всичките документи, които само ми показват колко голям Възрастен живее в теб. Защото само един Възрастен е способен да взема такива важни решения и пак само той си има собствен подпис, за да ги запише. До листовете хартия, които ясно доказваха, че си всичко това, стояха те. В наръбена, надъвкана, наръфана, стара кутия. Мисля, че беше от сапун или нещо такова. Няколко албума. Със снимки. И нищо повече.
И вътре ти. Навсякъде ти. С онази усмивка, която те виждам да слагаш на лицето си, когато се чувстваш истински щастлива. В онези моменти, щом къщата се напълни с хора - по Коледа, по Великден, за рожденния ти ден и лицето ти заискрява. На снимките се смееш с нея. Очите ти греят. И изглеждаш толкова безгрижна. Толкова истинска. Черно-бяла, но истинска. С роклите, които сега стоят потопени в нафталин и които казваш, че не вярваш как някога са ти ставали. С вдигната, пусната, подстригана, боядисана, всякаква коса.
Има и хора с китари. Хора със слънчеви очила. Има мъже, които си прегърнала, сякаш никога не искаш да изпуснеш. Хора, които знам, че определено са си тръгнали, а единственото, което си могла да направиш е да ги гледаш. Първо тях, а после снимката отпреди. Има те теб. Как танцуваш. На една снимка дори играеш на дама! Самите снимки сякаш ухаят дори. Ухаят на мечтите ти. На всичко това, което сега само може да се усети съвсем за малко, когато вали сняг или навън е дъждовно. Тогава, когато се сгушиш близо до огъня или вдишваш скороизпраните дрехи. Онова изражение, което всеки път ме посреща и часове по-късно изпраща. За съвсем малко, тогава проблясва всичко.
Виждам теб. Млада. Хубава. Господи, колко си хубава! Косите ти, ръцете ти, очите ти. Поетът си го е казал. Виждам мечтите ти. Навсякъде ухае на тях. Носят се като малки искрици по снимката. Виждам приятелите ти. Има ги и Специалните. Родителите ти... Теб. Наивна, смела, дръзка, със свят в краката. С мечти, с надежди, със страхове. С три живота - един обществен, един личен и един таен. Гледам те дълго.
И после вдигам очи и те виждам отново. Истинска. Хубава. Господи, колко си хубава! Помъдряла, със следи от времето по косите, ръцете, очите. С мечти, които вече не кръжат - тях вече си уловила и занесла удома. В очите ти виждам себе си. Виждам Специалните. Родителят.
Теб.
Усмивка.

Откраднах снимките ти, мамо, за да задържа частица от теб близо до себе си.