За подреждането

Не обичам да подреждам.

Харесвам да държа нещата неподредени. Разхвърляни навсякъде. По бюрото, по масата, по леглото и столовете. Искам да ги виждам. Да ми бъдат пред очите. Имам нуждата да ги виждам, за да не ги забравям. Защото забравям много неща.
Забравям къде оставям нещата, когато спрат да ми трябват. Затрупвам ги с бели листи хартия, които смачквам, за да не мога да пиша по тях, с опаковки от дъвки за свеж дъх, с учебници, които няма да отворя. Погребвам ги. Когато ми потрябват ги намирам, защото знам къде са скрити. Не го помня. Знам го.
Харесва ми около мен да бъде хаос. Хаосът е живот, той е неподреден, необуздан, шумен и непокорен. Харесва ми стаята ми да стои неподредена с дни. Да й личи какви дрехи съм носил, какви книги съм чел, от какво съм имал нужда. Заради мен. Защото така стаята изглежда обитаема. Напомням си сам, че съм в нея. И ми харесва усещането. Живот.
Харесва ми да трупам чаши по бюрото. Всеки път пия с нова и те се събират. Празни. Те са навсякъде и очакват да бъдат напълнени. Скоро. Или пък никога. Няма да пия втори път от тях. Мръсни са. Но ще ги събирам, за да получа сервиз сред своята неподреденост. Когато се смрачи отразяват светлината на лампата.
Харесва ми да живея в стаята, в която е живяно. Да държа неподредено.
Ако ти поискаш да влезеш ще хлопна вратата под носа ти. Хаосът е мой.
Когато я отворя отново и те поканя вътре, ще намериш изрядност. Добре дошъл.

Обичам да подреждам. Защото знам, че тогава идваш в моята стая.