Търся си гласа

Не мога да повярвам. Сигурно съм много некадърен собственик, ама се случи за втори път в рамките на три дена, което вече започна да ми навява разми размишления. Явно е решил да си вземе почивка по съвет на профсъюзите, все пак доста работа върши. Ама просто не мога да повярвам как отново успях да си изгубя гласа.

Първият път беше забавно, развявах на всяко живо същество и то по няколко пъти с една своеобразна гордост как като съм се събудил съм звучал като Джоко Росич. [50p for kewl factor] Ръмжах авторитетно, мръщих се и от аурата ми струеше непоправимо достолепие, на което сякаш имаше забучена табелка с надпис "Здравейте. Аз съм безгласен. Впечатлявай се или умри." Нелепо.
Сега обаче е потискащо.

Аз съм от онези хора, които могат за отрицателно време да започнат да досаждат, ако не си им на радиовълните. Онези хора, които говорят. Ама много. От онези, които не си падат по мълчанието и ще ти мелят на главата във всеки появил се удобен момент, но няма да паднат по гръб и да те оставят да мълчиш. Аз съм от хората, които говорят много, когато са щастливи и мълчат, когато не са.

Така че сега нещата се обръщат. От мен се изисква да мълча, за да ми се подреди гласа и ала-бала. Което ми действа нещастливо. А и ме кара да се замисля.

Колко хора предпочитат да замълчат, да стаяват в себе си, да тъпчат и пазят до онзи момент, в който стане твърде късно. Как понякога предпочитаме да премълчим едно "извинявай", когато това "извинявай" всъщност е всичко, от което другия има нужда. Как смятаме, че другият знае, че го обичаме и спестяваме да му го казваме. Как премълчаваме истината. Как се давим в тишината. Как забравяме да говорим. За всичко. За дребните неща, за големите неща, за колосалните неща, за важните и страшните неща, за глупости. Човек е толкова истински, когато говори.

Но истината, от която понякога се опитвам да избягам всячески и заради която изтръпвам покрай тишината е, че най-истински човек говори тогава, когато мълчи.
Което е страшно.