Пощенски истории

Така и не разбрах кой беше превел заглавието на Тери Пратчет "Going Postal" като "Пощоряване", но определено наум го слагам сред успешните метаморфози на изрази от език в език. Ако си имал вземане-даване с пощите - без знаение в коя тяхна форма (а те пък имат и склонността да те връхлитат в множество размери, форми и разновидности) - определено ще се съгласиш с мен. Покрай пощата винаги има за какво да пощурееш. Особено пък ако си и в България.

Да започнем отдалече.
~ (това трябва да е вълничка, като онези вълнообразни линии по екраните, щом се зададе ретроспекция *witty*)
~ Едно време динозаврите са ходели с вълнено бельо.
Не, момент. Много отдалече се хвърлих. Втори опит.
~ Лили Иванова и Шер пиели заедно първична супа в чаши за чай и наблюдавали създаването на Всел...
Прекалявам.
~ Преди хората са ползвали гълъби да им доставят пощата. Вярно, не е било кой знае колко бързо, чисто или удобно, но определено е било романтично! Пък и какво толкова може да се обърка, когато един гълъб ти носи пощата? Знаеш, че той ще закъснее, защото това все пак е смотано животно, ама си подготвен и зареден с търпение, че му трябва време да прелети от Верона до Мадрид. Ако нещата се объркат, най-много да не дойде. Лесна за разгадаване работа.

Преди всичко е било ясно, просто и лесно. А днес е феноменална бъркотия.
Такава е историята с писмото-изненада от Ем. Коледа мина и замина много скорострелно. Елхата отдавна бе изчезнала безследно в зоната на здрача, а натрупаните килограми по празниците - изгорени. И тъкмо съм решил, че това писмо-изненада (за което естествено знаех *изненада!*) е загинало безславно - както доста мои писма покрай празниците - когато на трети март, out of the blue, в пощата си намерих едно "Весела Коледа и Честита нова година!"
Сигурно нямаше да се трогна толкова много, ако не си намерих мартеничката в края на април. Поне този път реагирах кротко. Сценарият сме го чели, все пак.

Електронните пощи са не по-малко пощуряващи.
Първо трябва да се пребориш с измислянето на име. Защото с Х милиарда души (мързеше ме да питам чичко Гугъл), които споделят една планета е много вероятно някой да ти е свил иначе-толкова-гениалната-идея-за-поща-която-щеше-да-изглежда-толкова-велико-по-дяволите-@-yahoo-.-com. Затова почти винаги се подвизавам с шантаво дълги имена, които винаги се налага да запишеш някъде, защото винаги се чуват неправилно. Ето така имах юзърнейм thenightwhispers. Познайте колко точно души успяваха да го схванат от раз.
Естествено, винаги можеш да ползваш собственото ти име. Ама това е толкова... възрастническо. Буа. Звучи като изморен от живота нотариус.
Или поне така си мислех. Защото за албума на класа се изисква да си дадеш и-мейла, който да бъде включен в последната страничка с имената и детайлите за теб. От 26 души, имам чувството, само аз не си ползвам пощата с името. I'm a creep. I'm a weirdo.

Една точка за конформизма по-късно реших все пак да проверя една стара поща в gmail, която не ползвам, за която си бях ползвал името. След осем налучквания да се сетя за паролата успях да вляза. И щях да падна от стола си от изненада. Имаше около 8 писма адресирани до някой господин, който явно споделяше фамилното си име с мен. И явно е имал подозрително сходна поща с моята, за да бъде объркана 8 пъти. Беше като да нахлуеш в нечия чужда самоличност, докато си плаваш из своята.
Сметнах, че е проява на липсва на маниери да чета чужди писма, дори когато са пратени в моята поща и затова ги прочетох забележително бързо преди да ги изтрия.

Именно затова си поставям етикетче. "Много внимателно проверявай на кого пишеш преди да си пуснал писмото". И още едно след него - "И в крайна сметка, ако има начин, просто говори с човека наживо или му се обади, вместо да си губиш времето с пощи. Не е работа".
Всичко останало е Пощоряване.