I walk the line

...I keep a close watch on this heart of mine
I keep my eyes wide open all the time...

Часът е четири през нощта (или по-скоро вече сме сутрин). Градът изглежда необитаван. Не се виждат, нито чуват хора; не бръмчат коли. Това не го прави страшен, нито потискащ. Напротив - спокоен. В мир със себе си. Демоните на нощта вече се скриват, подплашени от първите петли, които ще пропеят скоро. Някой е отхапал парче от луната и тя изглежда наръбена. Светофарите блещукат в жълто.
В този поток от Мигове аз вървя насредата на празното шосе по линията, която е очертана за автомобилите, нося калъф с китара на гърба си и килната шапка на главата и слушам Zero 7 на iPod-а си.
Както казваше Кирстен Дънст в "Elizabethtown", се оставях да потъна в красивата дълбока меланхолия от всичко, което се бе случило.

Класът ми. Може би трябва да ти разкажа за него.
Никога не съм го обичал по онзи изпепеляващо-пристрастяващ начин. Никога не сме били неразделни. Никога не сме били сплотени и не сме споделяли всичко.
Това са просто 25 души, с които прекарвах по девет часа от делниците си в продължение на пет години. Понякога повече, понякога по-малко.
Не ги опознах толкова, колкото ми се искаше. Може би просто света, който обитавах в училище имаше твърде малко преплитащи се нишки с Моя свят. Добро извинение.
Не ги опознах толкова, колкото ми се искаше, защото не ги допусках до Моя свят. Не бяха единствените.

Едва тази година започнахме един по един да се плъзваме по повърхностите на чуждите светове, да се опознаваме, да ставаме близки. Да съграждаме. Приятелства. Трябваше ни твърде много време, за да разберем кои сме. Трябваше ни време да престанем да гледаме един на друг като на Клас, за да започнем да бъдем хора един за друг. Да свалим преградите. И да разговаряме. Да се вслушваме. Да преплитаме светове.
Като изминалата вечер (което беше тази сутрин). Когато може би за първи истински път спряхме да бъдем клас. За да станем приятели. С хубавото, с лошото.

С китарата, която донесох, на която никой не можеше да свири, но за сметка на това ставаше за вдигане на шум. С танците, с всички невероятно фалшиво изпълнени песни. С мечтите и плановете за живота. С нещата, които ще запомним един за друг. С недостатъците си, които трябва да изкореним. С олятото от непохватност. Дори с чалгата ( .–. ).

В крайна сметка снощната вечер ме накара да се замисля за вселената, живота и всичко останало. И за себе си.
Време е да спра да бъда несериозен. Във всичко. В дадените обещания. Несериозен с приятелите си. Във времето. Несериозен със себе си. Със световете, които градя и тези, в които се врязвам.
Не, не да започна да се вземам насериозно. Просто да започна да бъда отговорен.
Време е да порасна. Да запазя детето в себе си, но да изляза от онази сфера на неразбрано хлапе, на когото света му е виновен.
Някои казват, че е тъжно да пораснеш. Не мисля.
Защото тогава осъзнаваш колко красив е светът. И колко малко от него допускаш да се впие в теб, обгръщайки се в страхове.
Време е да спре да ме бъде страх - да престана да творя извинения. Време е и да спра само да мечтая и да започна да изковавам тези копнежи. Да реализирам плановете си. Да пиша повече. Да чета повече. Да бъда себе си не само в специални случаи пред специални хора. Да култивирам търпение.
Сега е моментът да бъда добър човек постоянно. А не само понякога и не само на думи или планове.

Този път не си губих времето в мисли.